Баща ми бил овчар навремето. Ама овчар овчар. Взима стадото, води го горе в планината на някоя поляна и стои там няколко дни. Взима си храна в торбата, хляб, сирене и т.н., и това е – планината, небето, звездите, овцете. И така няколко дни. И сега седим и си говорим в апартамента на Петте кьошета, той на 61, или 62 ли навърши тая година, аз на, няма значение, ама вече и аз зрял човек, дето се вика, роден и израснал на Патриарха. Аз това го разправям кажи-речи цял живот – роден съм в Първа градска и цял живот живея на Петте кьошета. Тоест излиза цял живот на Патриарха. И един ден приятелката ми ми вика то в Първа градска няма родилно. Абе, как няма родилно бе, айде моля ти се, в тая огромна болница всичко има. И питаме майка ми и тя вика как ще съм те раждала в Първа градска, в Майчин дом съм те раждала. Или в Шейново беше, не си спомням. В смисъл аз не си спомням, не майка ми. Някое от тия традиционните места за раждане беше. И какво излиза, аз цял живот глупости говоря. И седим така с баща ми и си пием по ракия в кухнята, и аз си мисля – от 40 години живее тоя човек в София, повечето от тях в апартамента на Петте Кьошета, актьор, в театъра играе, в киното от време на време снима, едно време ресторант на Раковска държеше, а някога много отдавна е пасял овце. Взима си торбичката, взима си гегата и айде горе в планината. За Влахина планина става въпрос, тя е от двете страни на границата с Македония. Аз едно време си мислех, че това е Пирин, защото Пирин свързвам с Македония, ама после разбрах, че си е друга планина, Влахина. И, как да го кажа, странно е, някак си. За овчарството имам предвид. Но е някакъв преход, различни неща, две и двеста, дето се вика. А аз – айде, явно не е баш цял живот на Патриарха, както дълги години твърдях, ама кажи-речи същото. Едното е от планината в полето. От стадото до трупата. Трупата на Народния имам предвид, там играе баща ми. А другото, моето – от тоя булевард на оня булевард. И една лелка ме гледаше като малък, докато нашите работят, леля Таня. Ама не леля Таня, на майка ми сестрата, а друга, дето си беше детегледачка. Ей, тая жена как ме караше да ям. Аз съм си злояд, то е ясно, виж ме как изглеждам. Ама майка ми никога не ме е карала да ям насила. А леля Таня ме тъпче, тъпче, и аз не искам, не искам... абе, кошмар. Детегледачката това, не истинската леля. Истинската леля идваше вкъщи понякога и ни правеше много вкусен кекс. Какаов. И на мен любимото ми беше като приготви сместа за кекса, аз да си гребна с пръст, преди да го вкара във фурната. И после да облизвам купата. А тя после отгоре наръси пудра захар обилно върху изпечения кекс и става много вкусно. И братчед ми ми разправя оня ден, като му бях на гости, то криза в България, няма пари, няма продукти, това края на осемдесетте години някъде, а аз отивам на училище с два резена кекс, обилно наръсени с пудра захар. И учителката на една родителска среща дърпа леля Таня и ѝ вика – моля ви се, другарке, не може така с тая пудра захар, трябва да го прекратите това. И тя спряла да му ръси пудра захар на кекса.

...